Емине

Теодора Димова (1960) до този момент е известна на българската публика като драматург. Романът „Емине“ (номиниран за престижната награда „Христо Г. Данов“, 2002) е книга, изтъкана от една привидна старомодност, в която глаголите на вътрешните състояния осъществяват същински десант. Подобен десант може да се случи и в един развлекателен женски роман на съдбата, но тук достъпът до преживяването не е привилегия на един всезнаещ разказвач, а – напротив – повествователят изпитва непрекъснато съмнения относно своята сигурност и се разтваря в многообразните превъплъщения на централния персонаж. Тази старомодност, леко заиграваща се с развлекателното четиво, но в същото време и с орнаменталната проза от началото на ХХ век, е една специфична редакция на декадентския роман на възпитанието. Зад красивите и дори хипнотично въздействащи конструкции на налагащото се преизказно наклонение се строи самопознанието на героинята Яна Илинда.
Фигурата на тази фатална (но и чуплива) жена съчетава в себе си детското и изкусителното, тя е аморфно разливаща се, но и безплътна, реагира болезнено на всеки натиск, биологизира всяко съприкосновение с външния свят и се отличава с устойчивост от живачен тип.
Стремежът към самопознание на женския образ не е новост за българската литература. При Димова обаче акцентът пада върху усилията на самото написване на неуловимата биография на „аз”-а, върху самото набраздяване на човешката памет.

Редактор на поредицата Георги Господинов.