Одисей

От 1914 до 1921 г. Джойс пише романа, който започва да се публикува на откъси в литературни списания. През 1919 първите пет епизода излизат в лондонския “Егоист”, където редакторка е Хариет Шоу Уийвър, голяма негова почитателка и покровителка. Следва силно негодувание от страна на абонатите на списанието, които намират текста за непристоен, и почти бунт от страна на печатарите. Джойс обаче категорично отказва да нанесе каквито и да било поправки или съкращения. Между 1918 и 1920 г. откъси се появяват в американското “Литъл ревю” с редакторки Маргарет Андерсън и Джейн Хийп – много авангардно списание, - където отново започват да се сипят обвинения в нецензурен език, а е съществувал Закон за цензурата, под ударите на който списанието попада през февруари 1921. Андерсън и Хийп са санкционирани. Така че и в двете списания издаването на “Одисей” спира принудително. Тогава, в отчаянието си, през 1921 г. Джойс се обръща към една млада американка, Силвия Бийч, търговка на книги в Париж, с молба нейната книжарница “Шекспир & Cие” да издаде книгата му, тъй като всички големи издатели по онова време, включително издателите на “Дъблинчани” и “Портрет на художника като млад” отказват да поемат риска. Тя решава да издаде луксозно издание за ценители на литературата, което да бъде предложено само на абонати срещу предварително заплащане от 150 франка, и разпраща по пощата резюме от четири страници до стотина от нейните най-редовни читатели и абонати. Рекламира книгата като уникална, като един диамант, а не просто духовен хляб. Следват сюрпризи: сред поръчалите книгата например е един англикански свещеник, докато най-грубият отказ е от Бърнард Шоу.

Силвия Бийч се свързва с един печатар от Дижон, Морис Дарантиер, и “Одисей” излиза на 2 февруари 1922 (точно на четирийсетия рожден ден на Джойс) в тираж хиляда бройки. Тиражът бързо се изчерпва и през октомври същата година печатарят изготвя още две хиляди по поръчка на “Егоист прес” в Лондон, но едната част е конфискувана при влизането си в Англия, а другата – задържана и изгорена от митническите власти в САЩ. Следват още две допечатки на “Шекспир & Cие” – през януари 1924 и през 1926, но в САЩ и Англия достигат само отделни бройки, тайно пренесени от частни лица – книгата е обявена за “порнографска” и “сквернословна” и вследствие на това е издадено съдебно решение за забраната й в тези страни.

Едва през 1934 романът се появява в САЩ, а през 1936 – и в Англия. Ето как става това. Издателство “Рандъм Хаус” откупува авторските права с цел да продължи печатането му (Джойс е вече известен и като всеки забранен писател – много търсен), след което предприема постъпки за неговата реабилитация. Най-голяма е заслугата на американския съдия Джон М. Улзи, който не погледнал формално на работата си и поискал време да изчете романа задълбочено преди да заеме окончателното си становище. Ето какво пише той в съдебното си решение от 6 декември 1933 г, което на места наподобява повече литературна рецензия, отколкото юридически документ: “Одисей” е изумително постижение и безспорен успех, като се има предвид тежката цел, която Джойс си е поставил. Това не е лесна книга. Тя е ту блестяща, ту досадна, ту разбираема, ту непроницаема. На много места ми се стори отблъскваща, но при все че доста думи могат да бъдат приети за непристойни, тя никъде не е непристойна заради самата непристойност. Всяка дума от романа добавя ново късче към мозайката от подробности в картината, която Джойс се стреми да изгради за своите читатели. И ако някой не желае да има нищо общо с образите от книгата, това е въпрос на личен избор – нека не чете “Одисей”. Но когато един тъй истински художник на думите, какъвто без съмнение е Джойс, обрисува достоверно средната класа в един европейски град, нима би трябвало законът да забранява на американците да видят тази картина?”

И така, със съдебно решение е вдигната забраната върху книгата. Това става през първата седмица на 1933 година – любопитна подробност е, че точно тогава е отменен и сухият режим в САЩ. Оттогава нататък романът тръгва свободно да шества по света.