Бисквити

„Бисквитки време, бисквитчици плът

"Сега си спомням бедния октомври / Усмихнат тъжен по-смутен от всякога / И пиша"; след прустовското признание на Марин Бодаков вкусваме без остатък схрускването на неговите "Бисквити": те са начупени парченца време, раздробени късчета спомени, нахлуващи без покана в накърнената цялост на съзнанието, та да принудят ръката да "омастили" белия лист. Опъне ли се, следва сурово наказание: "но все по-малък съм и се страхувам / и винаги съм в края на градината / в училищния двор ме бият лошо"; лошият спомен ще се повтаря, ще се върти като обезумял дервиш в кръг, безцеремонно избутвайки с вихрен танц "всичко ме подкрепя", за да остави Аз-а пред вкиснато и ужасно просветление: "и няма изход изход има-няма".

Прочее, рецептата на "Бисквити" съдържа повторението още в самото си име: названието на хрупкавите тестенки иде от латинското bis, което ще рече два пъти, и глагола coquo - пека; те са препечени, сиреч два пъти печени, печени с повторение. Двойно, повтарящо се минаване през огъня, който, знаем, пречиства и дори е всичко, ако следваме Хераклит: "Този световен порядък, който е един и същ за всички същества, не е създаден от никакъв бог и от никакъв човек, но е бил винаги, е и ще бъде вечно съществуващ огън, който периодично се възпламенява и загасва". Минаването през огъня е минаване през битието, два пъти минаването пред огъня е памет за битието; "Бисквити"-те са парченца време, обгорени от поезията на спомена.
Оттук заглавията-дати: "6 октомври", "11 октомври", "23 октомври", "Септември", "Октомври, девет години по-късно"; посочват моментите на изпитание, на изживяна буца в гърлото, на хищна обсесия. Това са миговете, в които "небето се разтваря като язва", а съзнанието, "внезапно голо", е "изгубено в игрите на снега". Тъжни дати, тъжни сезони; октомври е месецът на леденеещото тръпнене от настъпващата зима, есента - времето, когато свършекът чука на вратата, напирайки да престъпи прага на съществуването. Напомняне за край: "не искам смърт не искам да съм възрастен", роптае срещу неизбежността на мимолетността Марин Бодаков. Роптание безнадеждно; блянът за "по-малко тяло" в последна сметка се възправя пред горчиво воняща бариера - "на двадесет и пет - лайна".

И тук вече замирисва на стъкнат инакъв огън - от нахална плът: "бедрата й прозрачни ме обвиват". Тялото се натрапва на лириката, търси от нея признание, крещи и ръкомаха за забелязване: "изопнат от несретна слава видим /защо съм грозен". Лека-полека споменът се сдобива с материя, прераства в тяло: "Бисквити" е поетичен "bildungsroman" за обучението и възпитанието на паметта в плът; и краят на играта ("play off") настъпва, когато тази педагогическа трансформация приключи, когато "бисквитките време" окончателно са се материализирали в "бисквитчици плът". Но не глобално, не мащабно, не ако щете геополитически, а в миниатюра, в детайл, в персоналистично-уникален вариант. Именно като бисквитки в бисквитчици. Или, казано с думите на Марин Бодаков, "тогава..." е вече станало "днес..." И тъкмо тая опозиция "тогава - днес" е генезисната конструкция на неговата книга, която в огъня на спомена препича, тоест "обисквитва" слабостта на тялото, за да го мисли, смисли и осмисли като "небесно". Плътски катарзис сред темпорална жар. И толкова...“

Митко Новков, в. „Култура“