Старата къща

Питам се - нощем, когато се пробудя, вечер, преди да заспя, сутрин, когато отворя очи, и през деня, потънал в мислите си: „Кой съм, къде съм, какво търся и защо съм тук?".
Дойдох да търся отговара в старата, почти съборена къща. Стои си той и чака да го открия, скрит между гредите в пустата стая, запълнена с ненужни неща, потънали в прах и оплетени в паяжините на мълчанието. Всеки един от нас има поне една такава стара къща, с напукана от времето мазилка, скрила в пазвите си нашите, на родителите ни, на бабите и дядовците ни, кодирани от вечността, спомени.
Пиша всичко това и се чудя - кой ли ще го прочете? Онези момичета и момчета, които се хвалеха колко са изпили на снощния купон, или другите - омагьосаните от преследване и трупане на парите в абстрактния им свят от ненужни стойности, забравяйки дори имената на децата си. Или пък тези, които хващат първия самолетен полет към бягството от собствения си свят, с думите: „Няма да се върна повече!“
Може би пък тъкмо за вас, за да не забравяте!
Сигурен съм, че в онази вълшебна част от секундата, миг преди ангелите да го понесат във вечността, човек е там - където за пръв път е отворил очи, погледнал света и помирисал въздуха - ухаещ на неговия първи ден и дом. А дотогава, в очакване на великото тайнство търсим нашето мъдро като живота начало, за да откриваме в него уж непотребните частици от себе си и да го вграждаме в бъдещето и мечтите на своите деца.