Рембранд

Ако се опитаме да изобразим последните години от живота на Рембранд ван Рейн, ще са ни нужни в изобилие мрачни и подтискащи бои. В живота на великия художник има време, когато съдбата сякаш извръща очи от него. Той постепенно загубва всичко, на което е придавал някаква стойност - всичко, освен творчеството. Най-близките му хора умират, бедността го притиска все по-тежко и се превръща в отчайваща мизерия. Дори и само малка част от онова, което е изживял, би било достатъчно, за да съкруши и обезвери всеки друг човек. Като як дъб, който не може да бъде повален и от най-яростни бури, Рембранд сякаш черпи нови творчески подтици дори и от нещастията.
Ян Менс не се отделя от тази преобладаваща насока. Наистина не са малко опитите му да покаже героя си в най-различни мигове от всекидневието, но дори и сякаш против волята на автора, всички те се свързват чрез хиляда невидими нишки с творчеството на майстора. Това всъщност е сполука за книгата. Що се отнася до историческата достоверност, може да се каже, че Менс не злоупотребява с писателското въображение и проявява достатъчно уважение към фактите. В стремежа си да направи книгата достъпна за най-широк кръг, авторът старателно избягва ролята на изкуствовед.