Лице

Настъпва неговият час. Часът на фикуса. Час-фик, обратен на час-пик.

Когато движението спре, самоизчерпано. И шумовете се взаимозаглушат. И когато думите се заключат обратно в устата. Тогава. Една сянка, разклонена като сторък Буда в ъгъла до прозореца. Листата му, без да помръднат, протягат дълги, източени пръсти от зелено излъчване. И проникват дълбоко в кладенеца на съня, до самото дъно, където са напластени неизвестност връз неизвестност.

Ако намериш общ език с фикуса в този едностаен апартамент. Ако съумееш да разшифроваш биофонозаписа върху мембраната на листата му. Ако предразположиш всяка пора по еластичната кожа да отвори своето видеомикрофонче и да проговори с образи. И безброй още ако...